На: 2015-01-09 09:05:05 / Етикети: 2005 , Франция , САЩ , Люк Жаке , Шалр Берлинг , Ромен Борингер , Жул Ситрук , Luc Jacquet , Charles Berling , Romane Bohringer , Jules Sitruk , Morgan Freeman , Amitabh Bachchan , Fiorello , Hikari Ishida , Marek Kondrat , Takao Ohsawa ,
От филма:
Антарктика, Южен полюс. Средна температура -40 градуса по Целзий Върху океана, превърнал се в грамаден леден блок оцелява едно единствено създание императорският пингвин. Настъпващата зима ще продължи девет месеца. Всичко е побеляло, снощи е валяло. Навън е толкова студено, от студа всичко се е сковало. Заслушана във вятъра съвсем сама, зная, че ще прати той буря не една. Искам да живея в рая, искам да живея на юг. Искам да живея в рая, на юг, в снежен памук. Да съм спокойна се опитвам, това е самотно пътешествие, На очите ми откликвай, устните ми приветствай! един филм на ЛЮК ЖАКЕ Имало едно време една градина. Плодородна и благодатна зема, където животът е течал от самосебе си. Било е много отдавна, докато не настъпила зимата. Но един ден белотата заличила всичко растенията, създанията. Тези, които успели да избягат, се избавили, но нашите деди решили да останат на всяка цена. И да се противопоставят на мраза, който поглъщал всичко. С изминалите години Земята стотици пъти променила лицето си. Но ние още сме тук. Изправени като стражи. Това е нашата история. Къде са останалите? А световъртежът при излизането от океана? Ще бъдем ли там? С двата крака върху снега? Таза страна е твърде голяма за нас. Всички ли сме тук? Тук ли сме всички? Минава ден. После втори. А на третия – Целият наш народ се е събрал. До един. Очакваме сигнала. Сигналът идва най-сетне! В този велик ден от третината на годината, когато луната и слънцето се срещат в края на деня, нашият народ от плувци се изправя и започва да ходи. Народът ни винаги е бил разделен – от едната страна – от океана, който ни храни, а от другата отвъд обширната равнина, отвъд покрития с лед океан ни чака среща. Имаме любовна среща. Отсега нататък прави, преоткриваме номадската си походка. Вървим. Един ден, два дена, десет дена. Двадесет дена. И през нощта. И в студа. Ето моментът на първия преход преходът на дългия керван. Над главите ни блестят небесните пътеки. Слънцето и звездите са начертали по небето вечни карти. Под лапите ни сърцето на Земята от векове тананика този красив магнетичен напев. Всяка година маршрутът ни приема нов облик. Айсбергите приличат на грамадни скитници, легнали там, където ги е заварила зимата. Понякога ни се налага да правим огромни завои, за да ги заобиколим. Но никой никога не помни тук да се е изгубвал керван. Въпреки студа, покрил вече равнината, въпреки стените на планините, керваните, пристигнали от четирите посоки на хоризонта се срещат и събират. В един и същи ден. В един и същи час. На едно и също място. Сякаш по магия. Отминават 10 дни и хиляди стъпки. После още 10 дни. И хиляди стъпки. И една сутрин целият ни народ достига края на пътешествието. Ето каменните порти, станали свидетели на раждането ни. На всички нас. От началото на времената. Тук, в Лоамок, всяка година ние се срещаме, за да дарим живот. Няма по-сигурно място от това. Островчетата ни пазят с гранитените си стени, а ледът под нозете ни не отстъпва преди завръщането на лятото. Редът свърши! Стъпките свършиха! Всеки се отдава на тълпата в търсене на сродната душа. Лоамок е облян с любовни песни. У нас е прието да се женим за година. За един партньор. Едва дошли, мъжете, както обикновено, започват с плесниците. Тъй като сме по-малобройни от жените, те енергично си съперничат за мъжката благосклонност. Щом се сформира двойка, те се намесват. За тях жененият мъж е загуба. И затова се спускат нападателно, налагат се, блъскат се. А пък ние изчакваме това да приключи. Тези като нас, които отдавна са направили своя избор, навлизат в интимността на песните и парадността. Чрез танца си откриваме големия зимен бал. Ще танцуваме в най-дългата от зимите, и за 9 месеца подобно на танцьорите ще се изгубим и намерим отново. Ако балетът ни е хармоничен, ще живеем! Злощастни са тези, които не са могли да следват кервана, поради грешка, закъснение, слабост Отдаден на пустинята, далеч от Лоамок и гранитените му стени, лишен от силата на групата, самотникът e обречен! Забравените от процесията бавно угасват. Тук господства белотата. Това, което умира, бива изстрито. Вече зимата праща първите си бръсначи. Те все още са нежни като спомените ни за морето. Тишина. Любовта е изказана. Любовта е извършена. Всички около нас тънат в мълчание. В коремите ни се поражда обещание за нов живот. Една луна минава. А ние сме в очакване. След нея друга, а ние сме в очакване. А на третата луна – моментът най-сетне настъпва. Трябва да покрием с пера едва показалия се живот, да го скрием от дебнещия студ. Това мъничко туптене на сърчице, увито в черупката си, е доста уязвимо в големия леден свят. Нужен е толкова живот, за да се изгради животът! Повече отколото където и да е другаде! Отсега нататък всяко наше действие ще е насочено към една единствена цел да съгради живота. Изтощена съм. Трябва да се върна в морето. Да се храня, за да поддържам топлината на тялото си. Но преди това трябва да поверя яйцето на баща му. Мъничкото създание в яйцето може да устои на смъртта само няколко секунди, докато е на леда. Някои двойки като тази, млади, без съмнение, са твърде изнервени. Мразът насажда челюста си и счупва завинаги съкровището на усърдните, на непохватните, на нямащите късмет. За тях танцът е приключил. Годината е изгубена. Отново ще бродят без цел към океана. А ние търпеливите, упражняваме стотици пъти танца, преди да си подадем яйцето. Отново и отново подемаме същата прелестна песен. Съвършеното движение се плъзва в люлеенето на нашия танц. В тази малка крачка! Тази малка крачка! Аз тръгвам. Трябва да вървя към океана. Аз оставам с нашето яйце. Ще го мътя. Топлината на корема ми ще го предпазва до твоето завръщане. Преоткрий океана и неговия пир! И най-вече, върни се навреме, за да нахраниш рожбата ни, която ще се роди. Ние ще те чакаме. Това е времето на втория поход походът на залеза. Танцьорите за пръв път се разделят. Огладняла съм. Храната ни се намира там, оттаък пустинята, а малкото ни може да се роди единствено тук, върху твърдия лед на Лоамок. Ние отпътуваме към морето. Те ще останат тук. Те ще вървят, ние ще чакаме. Предстоят два месеца в страдание и борба, в опит да съхраним живота. От няколко дни небето се е влошило. Слънцето е в планината, пейзажът се изменя. Чуваме зимата, която се кани да връхлети. С яйца върху лапите приличаме на лунатици. Притискаме се един към друг. Превърнали сме се в едно единствено, търкалящо се подобно на вихрушка, тяло. Ще издържим! През тази същата зима ние вървим ли вървим… Жестока ирония! Вървим върху гърба на океана, чийто вход търсим. Тук, под леда, плуват рибите. Тук, над леда, виелицата свисти. Вият също разкъсваните от глад пешеходки. Мирис на вода! Долавя се мирис на вода! Наближаваме. Пристигнахме! Ето го най-сетне! Океанът! Ласката на водата! Светлината навред ни посочва пътя към морските бездни. Ето там се намира вратата в синева, водеща към дълбините. Трапезата е сложена. Вятърът понякога ни изпраща малко пресен сняг, за да облекчим жаждата си. Не сме яли нищо от три месеца. Не се боим от зимата! Ще достигнем границите на живота! Някои от нас проявяват неблагоразумието… да заспят. Белотата малко по малко се разстила върху телата им, които изчезват завинаги. Нощ е. Рухнали сме. Студът се възцарява. Без да отслабваме, се държим под ветровете, споени от една единствена сила, както са наредени люспите върху черупката на костенурка. Нощните феи са с най-красивите си воали те тичат по звездите, танцуват под мелодията на вятъра. Но не се отчайвай, прегърбен народе! Този игровит танц отива до края на небесата, за да потърси забравилото ни слънце. Колко е сладка морската вода! Възползваме се максимално дълго от океана! Но от другата страна на зимата, в Лоамак, животът съвсем скоро ще се нуждае от нас. С един замах на челюстта, чудовището отне два живота – този на уловилата се в капана майка, и на малкото й, което никога няма да бъде отгледано. Все още сме вцепенени от ужас. Нощта около нас изглежда мразовита. Шумовете от леда ни се струват толкова различни от песента на океана. Настана време за завръщане времето на третия поход походът на луната. В безкрайната нощ ние преоткриваме студената си родина. Натрупахме запаси, с които ще изхраним малките си. Там, в Лоамок ни очакват. Нашата зейнала протяжна нощ се простира до вечността. Нощ от 100 дни, белязана със студ и виелици. Но тази сутрин нещо заискрява във въздуха. Това е завръщането на светлината. Това е нашата победа над зимата. Животът толкова мъничък и красив, нереален в заобикалящите ни студове! Достигнахме връхната точка на усилието. Всеки предстоящ ден ще усилва слънцето! Всеки предстоящ ден ще освобождава малките от черупките им! Къде ли са те? От колко ли дни обикаляме така? Първото блещукане на водата ще раздразни зимата. Тя ще побеснее! Ще се разлюти! Студът е толкова вледеняващ! Успял е да смрази дори вятъра! Стяга ни в юмрука си! Все по-здраво и по-здраво! Затова се въртим в кръг за да прекараме възможно най-малко време с гърбове, изложени на студа. Топлината е съсредоточена в средата на костенурката. Скрити под главите ни, в краката ни, мъничките се раждат все по-многобройни. Къде ли са те? Трябва майка им да се върне. Трябва да ядат. Силите им толкова бързо отслабват в студа! А аз съм на ръба на силите си! Не съм ял от четири месеца. Изпразнен съм. В тялото едва са ми останали сили за 20 дена ходене. Ако тази вечер майка му не се е върнала, ще трябва да замина, като изоставя рожбата си. Но преди да се предадем ни остава един последен шанс. Няколко скрити трохички, съхранявани в най-дълбоката част на тялото ми, въпреки месеците гладуване. Ето няколко допълнителни часа живот. Запазил съм ги за теб, предвиждайки този момент. Кой ще победи? Животът или зимата? За някои вече е твърде късно. Вървим, вървим, а у нас животът крещи „Побързай“ „Побързай, той се е родил! Нуждае се от теб! Няма дълго да издържи, побързай!“ Напразно се безпокоим, а и всяка от нас губи време. Ускоряваме темпото. Вятърът вече донася полъха на познатите миризми. Колонията не е далеч. По-живо! Най-сетне Лоамок! Кого ли ще заваря? Мъничкият ми, дали е още жив? Къде си из тази навалица? Къде сте? Това гласче, тази песничка, която долавям… Мъничкият, който се обажда, моята рожба ли е? Хайде, запей! Удържахте! Ти си дойде навреме! Все още си тук. Намирам теб, мой прекрасен син на зимата, мъничкият ми! Спомняш ли си танца и песните през любовните дни, и ето ги възобновени в чест на твоето завръщане! Аз на свой ред ще поема нашето малко бебе, а ти трябва бързо да потегляш! Мигът е кратък. Мигът е ценен. В една крачка ние сме разделени! В една крачка между нас ще има хиляди зими! Нека се възползваме! Още един миг. Добре се вслушай в гласа ми, мъниче, Някой ден по него ще ме познаеш. Ще ми се да мога да ти обещая, че ще се върна! На свой ред аз трябва да замина. Силите ми се изчерпват. Трябва да осъществя най-опасния момент от пътешествието – походът на изгладнелите, върховният преход, този който всяка година погубва мнозина от нас. Природата се съживява. Светлината лека-полека се разстила над Лоамок. И слънцето, и дечицата ни заякват с всеки ден. Но лятото още е твърде далеч. И дума не може да става да оставяме малките да излизат. Толкова са крехки! Толкова се нуждаят от топлината ни! Мразът около нас стои в засада. Изминават десет дни, после още десет, докато една сутрин… Първите ми крачки! Ще извървя съвсем сам първите си крачки… Ах, как боцка под лапите! Ох, колко ми е студено! И е забавно! И как ме гъделичка само! А сега е първият ми поход вървежът на свободното пиленце! Не се отдалечават много. Студът бързо ги докарва върху лапите ни. Но имат голям напредък. Една страница от живота им е прелистена. За пръв път виждаме снегът да препуска така. Възрастните са разтревожени. Притискат се един към друг. Смятат, че този вятър не носи нищо добро. Зимата замира, мятайки ни един от последните си заснежени ветрове. За нас студът не е вече груб, но не и за малките ни – Те ще трябва да бъдат силни. За тях започва началото. Това е моментът на опасенията и на кръщението от виелиците. Като затихне, вятърът оставя след себе си майки, търсещи децата си, изгубени зъзнещи пиленца. И загубени животи, пожънати от студа. Всичките й усилия сломени от един повей! Някои не могат да понесат това. Нуждаят се от дете на всяка цена! Животът трябва да продължи да израства върху лапите им. Тогава те извършват най-невъобразимото деяние – в миг на лудост те открадват малкото от друга майка. Ох, разгорещих се! Ти ме спаси! Хубаво ми е в теб. Честит рожден ден, късокраки! Едва преди месец се излюпих, а днес вече тичам! Добре е, нали! Дори нямам вече нужда от майка ми, за да ме топли. Вече не сме малки! Е, вярно, добре е понякога да сме близо до перушината! Разбира се, винаги се намират такива, които не искат да се справят сами които в джобовете, умеят само да им е студено. Но и на тях се полага същия режим да вървят изправени като всички останали, на два крака върху леда! Върши се каквото трябва! Сега ние сме НЕ-ЗА-ВИ-СИ-МИ! Когато е по-хладно, си имаме ясли. Това е добро решение. Заставаме всички накуп и се топлим. Както бащите ни, когато правят костенурката. Но наистина е трудно да стоим на едно място. Ще се наложи да те оставя сам. Но бързо ще се върна. Трябва да отида на риболов. Нямам с какво да те нахраня. Ще останеш тук. Баща ти не би трябвало да се бави. Ще го различиш по песента му. А той ще разпознае твоята. Нямам желание да оставам сам. Почакай! Страх ме е! Внимание! Дългокрилите пристигат! Бързо в яслата! Ох! Ами те като са там съвсем сами! Всичко свърши за него никога няма да види морето. Ето ги! Бащите се връщат! Дали моят баща е сред тях? Това е той! Сигурен съм! Това е той! Сигурен съм! Възрастните непрестанно си отиват и се връщат. Имат две лица бялото лице е доброто лице – това са пълните кореми, които се завръщат. А черното не е толкова добро това са празните кореми, които си отиват. А ние и от двете страни сме сиви на цвят. Това означава, че сме вечно гладни. Съществуват понякога неочаквани дни. Седмици наред храним малкото ни всеки от своята си страна, без никога да се срещнем. И ето ни днес събрани от най-красивата случайност. Нашето дете е силно! Нашето дете е красиво! Тъй като сме в навечерието на последния преход, нека си обещаем да се срещнем отново следващия сезон. За да танцуваме още… и може би да се оженим… през някоя друга зима… От няколко дни постоянно има слънце. Даже вече няма нощ! Ледените блокове се пропукват под краката ни. Сякаш искат да отплават. Настъпи часът на раздялата. Океанът ме зове, както скоро и теб ще призове. Устреми се към живота, малък сине на зимата! Към живота! Тук приключва последният ни поход. Походът на раздялата. Този на завръщането в морето. Напускаме Лоамок за тази година. Времето на двойките отмина. Танцът е завършен! Танцьорите си заминават – всеки по пътя си. Отново сме във водата за най-красивите месеци на годината – плуване и наслаждение. От няколко дни се чувстваме странно. Даже не ни се яде. Може би ставаме големи? Дойде време да отвърнем на призива. Както бащите ни и майките ни са дошли от морето, така и ние вървим към океана. Напускаме Лоамок, за да се присъединим към рода ни в мекотата на дълбините. Деца, вървящи по леда, настъпи времето на метаморфоза. Ето ни превърнали се в синове на океана сред синовете на океана. Един ден, един далечен ден, един знаменит ден от третината на годината, когато слънцето и луната се срещнат в небето, ще трябва да изплуваме от морето и отново да започнем да вървим. Верни на клетвата на бащите на нашите бащи, ние ще се завърнем тук, за да танцуваме живота в най-голямата зима, за да продължим в още една обиколка похода на императора. Те ще останат четири години в морето. Къде отиват? Това е загадка. Известно ни е само, че като възрастни ще се появят един красив ден на същото място. Сякаш по магия……