На: 2014-07-20 07:56:41 / Етикети: 1964 , САЩ , Великобритания , Гърция , Михалис Какоянис , Антъни Куин , Алън Бейтс , Анна Кириаку , Елени Анусаки , Ирене Папас , Сотирис Мустакас , Лила Кедрова ,
От филма:
Внимавай! КНИГИ За Крит! Извинете ме. Казва, че ще има буря и корабът трябва да чака. Колко време? Кой знае?! Пътувате, значи. Закъде, ако мога да попитам? На Крит. Ще останете дълго там, нали? Откъде знаете? Гледах ви с всички тези куфари под дъжда… Смешна картинка. Вие сте ми симпатичен. Вземете ме със себе си. Моля ви! Да ви взема ли?! Защо? Защо ли? Не може ли човек да направи нещо, без да пита „защо“? Ей така, за нищо. Добре де, вземете ме за готвач. Мога да готвя супи… Нали обичате супи? Ще обичате, я, нали сте англичанин! Наполовина. Така ли? Баща ми беше грък, но съм роден в Англия. Все тая. С Ваше позволение… Я виж ти! „Вирджиния“. Не, благодаря Ви. Моля Ви! Задръжте пакета. Само една. Готвач ли сте? Ако ви е необходим готвач. Всъщност, питах Ви какво работите? Чуйте го само! Имам ръце, крака, глава… Те си знаят работата. Кой съм аз, че да избирам? Какво работехте напоследък? В една мина. Добър миньор съм, защото имам нос за металите. Но пребих началството и ме изритаха. Нервен съм заради лодката, ще трябва… Аз ще разпитам. Не, благодаря Ви, ще се оправя. А може да отидем заедно и да питате вместо мен. Разбира се. Дайте на мен. Не, благодаря, ще ги нося. Каза, че тръгва в 10 ч. Та това е след три часа! По дяволите! Много ли бързате? Не. Тогава нямате грижа, елате. Поръчвам ром. Бих си поръчал само чай, ако не възразявате. А вие с какво се занимавате? Ами аз… Писател съм. Ще прощавате, ама и на такъв приличате. Какво пишете? Любовни истории ли? Не, поезия, есета… Това пък какво е? Ами есета. Прекалено много мислите, това не е добре. Умните хора и бакалите мерят всичко. Ако аз бях на ваше място, бих ви казал ясно „Зорба, ела с мен“ или „Зорба, не идвай“. Зорба ли? Това съм аз, Алексис Зорба. Имам и други имена, ако питате. Да, любопитно ми е. Викат ми „Спагети“, щото съм дълъг. А, и „Калифорнията“ – бил съм в Америка. И „Напаст“ където и да се появя, развалям всичко. За Ваше здраве. Слушай го този хищник, морето… То прави жените вдовици. Какво държите там? Дрехи ли? Все задавате едни умни въпроси… Това е моето сантури. Какво? Сантурито ми. Свири най-чудната музика. Винаги го нося със себе си. А вие какво ще търсите на Крит, ако смея да попитам? Имам някакъв имот там, земя на баща ми. И ще пишете ли? Не точно… А какво по-точно? От месеци не съм написал и ред. В онези земи има една стара мина. Лигнитна. Ясно. Лигнитни въглища. От години е бездействаща. А защо? Позволих да стане така. Сега обаче искате да заработи ли? Ако е възможно… Да, искам. Трябва! Накъде се накланя? Моля?! Везната, дето претегля. В полза на Зорба, или против него? Ами, мислех си… Онази мина… Не съм много състоятелен, ще ми трябва опитен човек. Така че… Какво? Макар, че… Не Ви познавам много добре. Това, което правя, е чиста лудост. Казвам „да“. „Да“ ли? Да! Да си стиснем ръцете. Вие сте истински късметлия. Захване ли се Зорба, никоя мина не може да му се опъне. Ще е чудесно да запретнем ръкави. Ще е от полза и за селото, чух, че било бедно. Ще направим всички щастливи! А ще бъде и забавно. Ще плуваме, ще пием вино… А ти ще свириш на сантури. Какво има? Заради сантурито. Трябва да се споразумеем, иначе няма да дойда. Докато съм на работа, твой роб съм. Но за свирнята и пеенето, сам съм си господар. В какъв смисъл? Свободен съм. Ти… Ще подпишеш ли? Подписвам. Тук. Но не пия ром. Този път ще пиеш. Да започнем както подобава. Бог да ни благослови. И дяволът, началство. Харесва ли ти, шефе? Не. Добре ли си? И още как. Вземи. Благодаря, шефе. Приятелят ти ще те търси. Ти така и не ми каза – женен ли си? Не съм ли мъж? Мъжът не е ли глупаво създание? Мъж съм. И аз се жених. Жена, деца, къща всичко! Пълна катастрофа. Какво стана с тях? Бъди човек, остави ме. Не ме карай да говоря. Ами ти? Аз съм ерген. Причината сигурно е в многото книги. Виж! Делфин! Ами… да. Ама що за човек си ти? И делфини ли не харесваш?! КНИГИ Дано намерим къде да отседнем. Ще, ще. Гостоприемството на Крит е прочуто. Г-н Напаст, дръжте се прилично. Няма да започваме нова война. Началство, докато наоколо има вдовица, нямаш грижи. Какво казват те? Всички ни канят да останем. Г-жа Хортенз ви кани в хотела й. Г-жа Хортенз ли? Коя е тя? Коя е г-жа Хортенз? Французойка. Тя държи хотел. Аз съм Маврандони. Най-сетне пристигнахте. Добре дошли. Радвам се. Получихте ли писмото ми? Да. Г-н Маврандони се грижеше за земята ни. Тази госпожа… Вдовица ли е? Колко косъма виждаш на главата ми? От толкова мъже и тя е вдовица! Добър ден! Добър ден. Добре дошли, господа. Огромно удоволствие е за нас. Две легла, госпожо. Без дървеници! При мадам Хортенз няма дървеници. Признай, че е едричък, шефе. Но го врътка добре. Насам! Казват, че това е моят голям успех. Може да не ви се вярва, но бях много известна актриса. Имах участия в най-шикозните кабарета. Спях в копринени завивки с истинска дантела. Началство, покани я на танц. Какво?! Направи този ход. Ощипи я! Не. Въпрос на възпитание е. Какво има? Би искал да танцува с теб. Но е доста свенлив. Може би мадам е уморена. Ни най-малко! Нали не си? Хайде. Тези критяни са толкова неблагодарни! Не плачи, мъничката ми кокошчица. Щяха да измрат, ако не бях аз, за никъде не са без мен. Знам, знам… Не ми пускай ръце. Мадам. Чакай! Шефе, имаш ли кибрит? Мадам. Знаете ли как се оказах в Крит? С британската флота. Бях влюбена в един адмирал. Където и да отиде, следвах го. И точно тук срещнах другите трима. Кои други трима? Адмирали, как кои?! Французина, италианеца и руснака. Какви красавци бяха, тези мои четирима адмирали! Напети със златните си еполети и всички тия пера… Като прекрасни едри петлета! А какви бради само… Меки, къдрави, ухаещи на парфюм… Слава Богу, ползваха различни парфюми, не ги бърках… Дори в тъмното. Мъничката ми кокошчица… Пийни си. Мила, моя кралице, продължавай. Да. Аз и моите адмирали… Седяхме на горната палуба. Облечени… съвсем неофициално. Разисквахме политиката! При това много сериозно. Непрекъснато ме заливаха с шампанско, за да ме освежат! Беше горещо, беше през лятото. По онова време в Крит имаше сериозни размирици. Революция или нещо подобно. Виждах с бинокъла си горките дребни критяни как търчат из планините, размахали някакви знамена. Четиримата ми адмирали… Искаха да открият огън по тях. Но аз се хвърлих по средата. Хванах италианеца за брадата. Така де, с него бях най-близка. И заридах „Престанете! Не може да ги убивате!“ Моля те, Канаваро. Канаваро, мио, никакво бум-бум. Канаваро ли? Това пък какво е?! А ти какво си мислиш? Ами че той самият, Канаваро! Мили мой Канаваро. Продължавай, кокошчице. И отново, и отново… И така спрях стрелбата. А какво мислиш получих накрая? Какво? Именно, какво! Ти ми кажи! Какво получавам… Нищичко! Никакви медали. Нищичко! Моля те, спри, вече няма бум-бум. Вие смеете ли се? Не, не. Присмива ми се! Хубава работа, не, разбира се. Недей, не си отивай! Направихме нещо много лошо, началство. Горкото, слабо създание… Къде си?! Моята храбра героиня! Къде си? Буболина моя. Буболина… Махай се. Аз съм, твоят Канаваро. Хубав Канаваро си ми ти?! Без пера… Без брада… Ето, издухай нослето, Буболино моя. Какво е това „Буболина“? Била е прочута героиня от войната против турците. Нали, шефе? Да, мадам, била е точно като Вас. Истински морски пират. Видя ли? Да… Ама и аз бях. Бих се гърди срещу гърди… После дойдоха лоши времена. Сключиха мир. И корабът трябваше да отплава. „Ами аз?“, ридаех аз. „Какво ще стане с мен сега?“, питах. Четворна вдовица. А те ми се смееха, мосю. Вие, мъжете, сте много жестоки! Накрая ме съжалиха, разсъблякоха ме, напълниха ваната с шампанско, и ме пуснаха вътре. После всички те насядаха наоколо. Нали разбирате, бяхме си много близки. И изпиха всичкото шампанско! Цялото! До дъно! А после… После загасиха осветлението. Когато се събудих… Ухаех толкова хубаво! Цялата на техните парфюми. Ароматите им се бяха смесили. Но те си бяха отишли. Мъжете са толкова безсърдечни! Канаваро. Здрасти! Канаваро. Какво става? Виж! Началство, това е страхотна, красива и необуздана вдовичка. Къде е козата ми? Павло! Погледни Маврандони. Целият изгаря. От какво? Синът му е побъркан от любов по вдовицата. Но тя му се изплюва в лицето. Колкото повече тя го тъпче, толкова повече той я иска. Гледай. Огледай лицата на всички. Всички я искат. И я мразят, защото не могат да я имат. Само един мъж от всички тук може да я има. Кой? Ти! Смехотворно. Видях с какви очи те погледна. Само не започвай… Слушай ме. Господ, който е дяволски умник, днес положи в ръцете ти дар от рая. Не изглупявай. Защо Господ ни е дал ръце? За да хващаме. Ами, лови! Шефе… Слушай, иди, почукай. Кажи, че си си забравил чадъра. Тя ще каже „Заповядайте, влезте“. Шефе, не ме карай да побеснявам. Не искам неприятности. Животът е беля на главата, само смъртта не е. Да си жив, значи да развържеш колана и да си търсиш белята. Какво казваш? Не. Зорба! Какво? Началство, Бог да те пази, я се връщай при бумагите си. Зорба? Излизай. Вън! Зорба! Дяволска планина! Ще те изкормя отвътре! Какво става, Зорба? Оставили са секирите си вътре. Такива смелчаци са, че шумка да шумне, пълнят гащите. Зорба, остави ги намира. Секирите струват пари. Стига ми, че никой не е пострадал. Освен това мисля, че за днес стига, ще ги пусна. Шефе… Я си опичай ума. Ти или си, или не си проклет гаден капиталист?! Гладен съм. Трябва да намерим яки дървета, за трегери за галериите. Онези дървета там. На кого са? Манастирски имот са. Цялата гора е на манастира. Дявол! Изчадие! Вино. Чудо! Здравей. Закъсня. Какво има, Зорба? Хайде де, какво е станало? Началство… Имаш ли ми доверие? Да. А защо, по дяволите? Защото ти си такъв. Нищо не разбираш. Мозъкът ми не е читав! Пробутва ми разни откачени мисли. Мога да те проваля. Ще си поема риска. Би ли го повторил? Вдъхни ми смелост. Ще си поема риска. Шефе. Шефе! Кажи. Танцуваш ли? Да танцувам ли… Не, моля ти се. Тогава се отдръпни, да не те поваля. Зорба! Престани, стига! Спрете! Вървете си. Зорба. Какво ти е? Зле ли си? Сега… Сега мога… Сега отново мога да говоря. Какво те прихвана? Когато човек е препълнен… Какво може да направи?! Да се пръсне? Когато малкото ми момченце, Димитри, умря… Всички плачеха. А аз? Аз се надигнах и… Затанцувах. Всички казаха „Зорба е луд!“ Но точно танцът… Само танцуването бе това, което махна болката. Беше ми първороден. И беше едва на три годинки. А и когато съм щастлив, пак е същото. Прибери се вътре, ще настинеш. С твое позволение. А сега… Би ли ми обяснил за какво беше всичко? Имам план! Какъв план? Голям, велик, налудничав. Не те разбирам. Не мога да ти кажа. Не съм доизмислил всичко – дървета, монаси, машини… Може би… утре. А тази вечер ще празнуваме. Не бъди толкова изтънчен. Шефе! Какво? Ела да видиш. Помниш ли плана, който не можех да ти разкажа. Ето го. Какво е това? Планината. Ето, онази. Ясно. Виж. По този начин ще свалим дърветата. По въжена линия ли? Ти си полудял. Защо? Първо, гората не е наша. Ами в известен смисъл, да, но е и наша. Как да те разбирам? Гората е на манастира, манастирът принадлежи на Бог. А Господ е на всекиго, не си ли съгласен? Определено не. Добре де, плати им нещо дребно. В никой случай много! Защо? Те са ми приятели. Ако стане, както съм наумил, ще свалим гората. Първо ще пуснем мината, после фабрика за дървесина. Ще забогатеем безумно, ще си направим кораб и ще обикаляме света. Не прибързваш ли много? Знаеш ли на колко години съм? Както и да е, това е тайна. Но аз трябва да препирам, да бързам! Казват, че годините потушавали огъня в гърдите на мъжа. Той усещал как смъртта идва. И той отварял портата и я канел „Ела, дай ми отдих!“ Това са купища проклети лъжи. У мен има огън, достатъчно да опустоши света. И се боря! Заедно ли сме в това? Или ще се оставим планината да ни победи? Какво ти е нужно? Ще ми трябва здрава жица, куки… Всички тези неща. Ще се наложи да ида до града. Още не съм изчислил какъв да е ъгълът. Ако не е под идеален ъгъл, ще е катастрофално. Колко време ще ти отнеме? По-добре да бързаме или изобщо да не започваме. Давам ти време до Коледа. Началство. Розова вода. Шефе… Какви новини ми носиш? Направих безценно откритие. Камъните са живи. Това е чудесно. Вместо това, да беше открил какъв да е ъгълът. Опитвам се, шефе. Чадърът ти. Както и да е. Искам само да ти напомня, че утре е Коледа. Знам. Къде си тръгнал? Трябва ми жица. Къде ли съм я бутнал? Това няма ли да свърши работа? Извинявай. Виж! Меломакаруна! Какво?! Коледни кексчета, сладкиши. И какво толкова особено? Нищо. Но коледни сладки в кухината вече е странно. А чадър под леглото още повече. Добре, добре… Идвала е, нали? Не! Прати ги. Значи вече имаш доказателство. Сега е просто. Довечера, след забавата на Буболина. Хващай се за работа. Искаш ли да ти разбия яйце? Полезно е, дава сили. Ще ти кажа тайната, началство. През тия дни не можех да работя, да спя. Знаеш ли защо? Заради вдовицата! Знам, че не е за старите ми кокали. Но мисълта, че е сама, че си няма никого… Идваше ми прекалено. Добре де, смей се. Но запомни. Ако една жена спи сама, това е позор за всички мъже! Господ има голямо сърце. Но един грях няма да прости ако една жена вика мъж в леглото си, а той не отива. Знам го, защото ми го каза много мъдър и стар турчин. Турчин ли? И ти, гъркът, му повярва?! Ще се измия. Мислех, че гърците и турците не си говорят. Само се бият. Не ми казвай, че не си воювал. Не обичам глупашки приказки. Нима е глупаво да се биеш за страната си? Ще прощаваш. Говориш като даскал, а и мислиш като даскал. Как би могъл да разбереш? Разбира се, че мога. Да, може би с разума си. Казваш „Това е право…“ „Това е грешно.“ Но когато говориш… Наблюдавам ръцете ти, краката ти, гърдите ти… Те остават неми. Те нищо не казват. Така че как би разбрал? Сами си намираш оправдания. Мисля, че изобщо не те е грижа за страната ти. Не смей да ми говориш така. Погледни тук, и тук. Но нямам белези на гърба! Правил съм такива неща за родината, че да ти настръхне косата. Убивал съм, изгарял съм села, насилвал съм жени. И защо?! Защото бяха турци или българи. Такъв проклет глупак бях тогава. Сега поглеждам човека, който и да е, и казвам просто добър или лош. Какво ме интересува откъде е? С годините започнах да се кълна в хляба си. Дори спрях да питам за това. Добър, лош, кое е важното? Всички свършваме еднакво – като храна за червеите. Така е и с жените. Присмиваш ми се, че ги обичам. Как бих могъл да не ги обичам? Горките, слаби, раними създания. А е нужно толкова малко… Мъжка ръка на гърдите им… И ти дават всичко, което имат. Къде си, моя Буболина? Канаваро е тук! Кокошчицата ми. Виж какво съм ти донесъл! Весела Коледа! Сам го изрисувах, да я зарадвам. ВЕСЕЛА КОЛЕДА Това аз ли съм? Да. Весела Коледа, мадам. И на вас. Какъв е този неземен аромат, разнасящ се от кухнята? Голям тлъст пуяк. Коледна пуйка! Дано не е изгоряла. Не се тревожи, поседни. Ще започнем от средата, от корема. После ще се погрижим за другите части. Да. Благодаря. Не се чувствате добре ли? На моята възраст човек никога не е добре. Особено на празници. Пия за твое здраве, красивата ми русалка, кокошчицата ми. Да ти поникнат нови зъбки… И нова кожа… И да захвърлиш тези панделки, с които си криеш вратлето. Нека Великите сили да се върнат в Крит! И когато изплуваш от вълните, за да ги посрещнеш, нека корабите им се сблъскат върху онези огромни, бесни вълни. Бих искала да стане както ти казваш. Но е прекалено късно. Нищо подобно. Моля те, недей. Добре ли сте? Нали виждате, прекалено късно е. Не скърби, мъничката ми Буболина. Научих за прочут доктор в Европа. Чудеса правел. Ако вземеш каквото ти изпише – хапчета или прахчета, пак ставаш на 20 год.! Добре де, може би на 25 год. Ще ти взема от лекарството. Наистина ли? Разбира се. Голямо шише, нали? Цяла бъчва. Ела. За какво си мислиш? За Александрия, Бейрут, Истанбул. Как ме обичаха. Кой? Всички! Али бей, Мустафа, Нахас паша… Сюлейман паша… Най-много от всички. Проклетите котки! Аз ще… Какво? Заспа ли? Да. Остави я. Отново е на 20 год. Обикаля из Александрия, Бейрут… Виж само как се усмихва! Глупава дърта кошница. Хайде. Не можем да я оставим така. Изобщо не е сама забавлява се със Сюлейман паша като бясна. Дърта крава. Вътре е. Върви. Господ да бди над теб. Къде отиваш? В църквата. Не съм бил на гръцка Коледа. Нима не разбираш?! Ти си млад и пълен със сила. Не проумявам какво правиш с нея. Наслушах се на тези приказки. Остави ме. Обичам те и искам да ти е хубаво. Не крещи! Че кой крещи?! Ето я там, очаква. Това е нелепо. Няма да споря с теб. Ама, началство… Тя очаква теб! Да кажем, че съм по-различен. Ще вървя по своя път, както аз знам. Ако Бог бе вървял по тоя път, нямаше да има Коледа. Но Той не отишъл в църква, а при Мария. И Христос се е родил. Минал е по този път. Мария е вдовица. На портите на глухия можеш да чукаш цяла вечност. Завинаги. Ето, това са парите. Благодаря. Това е всичко, което мога да си позволя. Горкият ми шеф, знам. Купи нужното за въжената линия. И се връщай право тук. Дадено. Не се спирай никъде по пътя. Ще съм по-бърз от вятъра. Пет дена, така ми обеща! Обещах, бе, началство. Довиждане. Зорба! Какво искаш? Не ме забравяй! Добре. Довиждане. Не тъгувайте, ще се върне. Всички така казват. Здрасти, деденце. Не се стряскай, върша си работата. Келнер, донеси шампанско. Как ти е името? Деденце. Ела с мен. „Не бих искал да описвам… какво стана нататък… Ще кажа само едно трая доста дълго и беше доста диво.“ Много диво! На другия следобед… На другия следобед… … се събудих. И… И какво да видя?! До мен, в същото легло, жената-секс, лично! Мека… Топла… И така сладко ухаеща… Тогава си рекох „Зорба… Ти си в рая! Наслаждавай му се. Не отивай никъде!“ Представи си само късмет отсреща има кръчма. Оттам ни пращат превъзходна храна. Хайвер, пържоли, баклава… Всичко. Хапваме и пас се залавяме за работа, после спим и пак така, и пак… Андони! Това е добрата вест. Не се тревожи, мисля и по твоята работа! Но те питам, защо да препираме? С всеки ден главата ми се избистря … и ще успея да направя най-добрата сделка. Целувам те най-приятелски. Зорба.“ Алексис Зорба, „Минос Чаниа“ 8 Върни се веднага! П.С. Забравих да ти кажа, че името й е Лола. Мосю! Простете. Чух, че сте получили писмо. От него ли е? Да, от него. Какво пише? Прочетете го сама. Не мога. Очите ми… Пише, че… Че е много зает. Пише ли нещо за мен? Разбира се. Прочетете ми го. Моля Ви. „Моля те, предай на Буболина, че ми е мъчно за нея.“ Продължавайте. „Кажи й, че… Всяка вечер, като се прибера в малката си стаичка, се моля на Бог да ме върне при нея, колкото може по-бързо. Защото без моята Буболина, се чувствам ужасно нещастен. Когато я видя отново, аз ще…“ Какво? „Ще коленича в нозете й. И ще помоля да бъде моя завинаги.“ Завинаги ли?! Да, завинаги. Така казва. Добре. Пишете му, че приемам. И, моля Ви, пишете му да ми донесе пет метра бял сатен, както и воал. Тук не може да се намери. Разбирам. Много сте мил. Само още едно нещо. Нали знаете… Ние със Зорба много Ви харесваме. Ще ни станете ли свидетел? За мен ще бъде чест! Махай се. За теб. Това са лъжи! Лъжи! Съжалявам. И ти ли си неин любовник?! Г-н Зорба. Началство. Шефе, шефе… Миришеш на парфюм. Знам, знам. Два часа се жулих, но кожата ми още мирише. Да умреш от смях. Какво е всичко това? Подаръци. Подаръци ли? За кого, по дяволите? Г-н Андони, Яни… Това е за… За горката малка Буболина. Дано е сватбена рокля. Моля?! Чу ме добре. Шефе… Какво си забъркал ти?! Тя беше там, когато пристигна писмото ти. Не можех да й прочета точно каквото пишеше… Нямаше как, нали? Шегата ти е било доста лоша. Какво става с въжената линия? Набавил съм всичко. Не го мисли. Имам подарък за теб. Кутия английски шоколадови бонбони. Благодаря ти. Няма нищо. И това да е краят на глупашките шеги. Не и тук. Сега ще закопчаем панталоните и ще направим купища пари. Ти си непоправим. Не знам какво значи това. Вземи. С най-добри чувства. Боже мой! Какво си направил с косата си? Боядисах я. Защо? От едната гордост. Да мога да излизам с Лола, без тя да се срамува. Смей се, но е добре да знаеш, че и аз се подмладих покрай косата. Станах по-силен от бик! Питай Лола. Помниш ли, бъбреците ме наболяваха? Болката си отиде! Помисли по това. Между другото, шефе, снощи наминах, но теб те нямаше. Къде скиташ? Ела с мен. Аз… Не можех да помогна. Защо младите умират… Защо хората изобщо умират? Кажи ми! Не знам. Каква полза тогава от проклетите ти книги? Ако това не ти казват, какво тогава казват? Разказват ми… Разказват ми за страданията на хора, не намиращи отговор на такива въпроси. Плюя аз на страданието им. Кой е? Аз съм. Вкарай я вътре, бързо. Ела. Измокрихте ли се? Толкова си жесток! Защо ме изостави? Ще сваря кафе. Цялото село, всички ми се присмиват! Къде е белият сатен? Къде е сватбената ми рокля? В Крит… Не може да се намери добър сатен. Не! Така че… Поръчах друг. Ще го пратят от Атина. Така ли? Както и бели свещи, с копринени панделки. И розови бонбони. Нашата сватба, скъпа Буболина, ще бъде най-прекрасната, ще заслепи с блясъка си света. Не мога повече да пазя тайната. Наел съм най-добрите шивачи на Атина да ти ушият рокля, каквато никой на изток не е виждал. Че и на запад. Двайсет метра бял сатен, обшит с перли. На едната гръд извезано слънце, на другата луна. От чисто злато. Аз също… И аз имам една тайна. Какво е това? Отвори го. Първо ще пия едно кафе. Не! Още сега. Видя ли какво направи! Откъде взе тези пръстени? Поръчах ги за нас. От две златни лири, подарък от адмирала англичанин. Пазех ги за моето… За какво? За погребението си. Зорба? Моля те, нека се сгодим. Още сега. Имаме свидетели. Имаме пръстени. Моля те. Но нямаме свещеник. Не ми пречи. Ще е пред Бог, той вижда. Не е ли така? Добре тогава. Да излезем вън, там Бог по-добре ще ни види. Ти се приготви. Свидетеля, ела с мен. Какво ще правим? Можеш ли да пееш? Разбира се, че не. Нищо, аз мога. Венчавки, кръщенета, погребения – знам ги. Като момче пеех в църковния хор. Не е страшно. Обикновена настинка. Утре ще си много по-добре. Другата неделя ще излезем, ще си изкараме чудно. Нали знаеш, Великден е. Да. Да. Трябва ти слънце, да те ободри. Красавице моя. Сега ще ги махнем всичките. Чуй този… великолепен звук. Като целувка. Много е секси. Направо ревнувам. Чужденката умира. Тя няма семейство. Държавата ще вземе всичко. Защо не й го отнемем ние, нали сме бедни? Убийци! Не искам… Няма. Не знам какво… Спокойно, всичко е наред. Канаваро. Канаваро. Аз съм, Зорба. Не се страхувай. ХОТЕЛ „РИЦ“ Кани ни да пием за душата й. Ами погребението, Зорба? Няма да има погребение. Защо? Беше французойка. Кръстеше се с четири пръста. Нищо не разбирам. Свещеникът няма да я погребе като правоверна. Но това е ужасно! Защо? Тя е мъртва. Няма никакво значение. Къде си, шефе? Шефе! Хайде, почти готово е. Канаваро, искаш ли и ти да видиш? Идваш! В името на Отца. Няма нищо, нищо. Първият път винаги става така. … и Сина. Къде си, началство? Това е нищо. … и Светия дух. Как си ти, Канаваро? Агнето. Моля? Ще изгори! Знаеш ли… По костите предсказват бъдещето. Ти можеш ли? Все хубавини предрича. Ще живеем хиляда години. Виждам и пътуване. Дълго пътуване до някакъв град. С огромни къщи. Скоро ли ще е? Не знам. Няколко дена. Какво ще правя аз, без компанията ти? Не унивай. Пак ще бъдем заедно. Няма. Ще заминеш и ще останеш там. Заедно с книгите си. За твое здраве. За твое, Зорба. По дяволите, шефе. Много те харесвам и ще ти го кажа. Имаш си всичко… Освен едно нещо лудостта. Човек трябва да е малко луд, иначе… Какво иначе? Не посмява да пререже въжето и да се освободи. Сърдиш ли ми се? Научи ме да танцувам. Може ли? Да танцуваш ли? Танц ли спомена? Хайде, момчето ми. Заедно. Да започваме. Пак. Надолу. Шефе… Имам много да ти разправям. Никога не съм обичал човек повече от теб. Хей, началство. Виждал ли си някога по-прекрасна катастрофа? Можел си да се смееш. Ама ти се смееш! Видя ли как се разбягаха. Особено поповете. Втория път… Но третият път бе най-велико! Нищичко не остана…